— Наистина ли реши да имаш дете без съпруг? Не те ли е срам, мамо? — каза с укор петнадесетгодишната Анна, като тежко пусна раницата си на пода. 😵💫
Майка ѝ Лия замръзна за миг. ☹️Беше свикнала с осъдителните погледи към заоблящото се коремче, но да чуе такива думи от дъщеря си беше особено болезнено. 👇
Лия реши да не отговаря и задържа болката в себе си. 🙌 Но на следващия ден отвори вратата на стаята на дъщеря си и каза нещо, което промени хода на тяхната връзка…👇👇
— Анна, хайде да седнем. Имам да ти обясня много неща — каза спокойно, сядайки на ръба на дивана.
Момичето неохотно седна срещу нея със скръстени ръце.
— Знам, че ти е трудно. И на мен ми е. Не съм планирала всичко да стане така. Но когато разбрах, че съм бременна, не можех да се откажа от живота вътре в мен. Това не е просто „дете без баща“ — това е твоят брат или сестра. И вече е част от нашето семейство.
— Но хората ще говорят! Вече го правят! Не мислиш за мен! — избухна Анна, гласът ѝ прозвуча болезнено, въпреки прикрития гняв.
— Мисля за теб всяка минута. Именно затова не искам да се крия, нито да се преструвам. Искам да ти покажа, че жената има право да бъде силна, дори когато е сама. Че не е срамно да обичаш, да се грижиш, да родиш — дори ако животът не върви по план.
Анна се обърна към прозореца. В стаята настъпи тишина. После прошепна:
— Просто ме е страх, мамо. Всичко се променя. Ти си различна, домът е различен, сега и бебе… А аз сякаш не съм нужна.
Лия се приближи и я прегърна отзад, като сложи ръка на рамото ѝ.
— Никога не говори така. Ти си моята радост. И винаги ще бъдеш моята опора. Ще преминем през това заедно. Няма да станем по-слаби — ще станем по-силни, по-топли, по-истински.
Минаха месеци. Анна започна да подготвя стаята за бебето, избираше имена, дори се усмихваше, когато чуваше първите ритници.
Когато се роди момченцето — нарекоха го Мартин — Анна беше първата, която го прегърна.
— Здравей, мъничък. Аз съм твоята по-голяма сестра. И знаеш ли? Мама беше права. Не сме по-лоши от другите. Ние сме истинско семейство.
