През нощта някакъв бездомник в мръсни дрехи и бос ме преследваше: под пешеходната пътека най-накрая ме настигна и направи нещо, което все още ме шокира 😲😨
Връщах се вкъщи в девет часа вечерта. Улицата вече беше потънала в тъмнина: уличните лампи слабо осветяваха тротоара, няколко минувачи се спускаха по своите дела, а колите преминаваха оставяйки след себе си светлинни следи.
В този час на улицата не винаги е безопасно за жена. Знаех това, затова вървях бързо, държейки чантата си и поглеждайки се назад от време на време. Сърцето ми биеше по-бързо от обикновено: бях свикнала да бъда нащрек, защото през нощта всичко в града изглежда по-опасно.
Изведнъж чух тежки стъпки зад гърба си. Бавни, но уверени. Мъж.
Ускорих крачка и завих зад ъгъла, надявайки се, че всичко е само в моето въображение. Но стъпките не изчезнаха. Напротив — приближаваха се.
Погледнах настрани и го видях: бос мъж, около петдесет години, сиви сплъстени брада и дълга коса, облечен в мръсни, скъсани дрехи. Бездомник.
Той вървеше точно зад мен, почти в крак с мен, и също ускори, когато забеляза, че започвам да вървя по-бързо. Усетих как страхът ми кара кръвта да бучи в слепоочията ми. Гърдите ми се стегнаха, дишането ми стана прекъснато. Изглеждаше, че краката ми всеки момент ще откажат.
—Господи, само да не съм аз… —помолих се, пресичайки улицата.
Но точно там, под пешеходната пътека, когато светна червената светлина, той ме настигна. Почувствах тежка ръка на рамото си и се разтресох, почти изкрещях.
—Какво искате? —думите излязоха сами—. Ако искате пари… вземете чантата! Но моля, не ме пипайте!
Но това, което направи бездомникът, ме шокира 😱😱 Продължение в първия коментар 👇👇
Мъжът вдигна ръка и видях, че в дланта му има портмоне. Моето портмоне!
Опита се да каже нещо, но от устата му излязоха само неразбираеми звуци. Раздвижвайки напуканите си устни, тихо изрече нещо като:
—…аз… намерих… падна…
Тогава всичко ми стана ясно. Просто не можеше да говори. Вероятно аз съм изпуснала портмонето, когато излизах от магазина. Той го забеляза и бос вървя след мен по студения асфалт, без възможност да ми привлече вниманието.
Стоях потресена. Момент преди това го виждах като заплаха, а се оказа, че само е искал да ми върне вещта.
Срамувах се от страха си и от това, че съдя човек само по външния му вид.
Онзи вечер научих едно: понякога най-страшните срещи могат да се окажат най-човечните.
