😞 Всеки ден едно тъжно куче идваше в църквата. Сядаше тихо в ъгъла и слушаше молитвите. Един ден свещеникът, учуден от редовната му поява, решил да разбере защо идва — и това, което открил, го разтърсило.
След службата се приближил до кучето, коленичил и нежно го погалил по грубата козина. Кучето въздъхнало дълбоко и погледнало към олтара, сякаш си спомня нещо.
На старата износена каишка свещеникът забелязал метална табелка. Там пишело: „Бим. Ако четеш това — значи вече ме няма. Благодаря ти, че беше мой приятел. — Анна“.
👇👇 Продължение в първия коментар
Още същия ден свещеникът попитал енориашите дали си спомнят жена на име Анна.
Оказало се, че Анна често идвала в църквата с това куче. Сядали винаги на последната пейка, а по време на молитва тя слагала ръка върху главата му.
Преди година Анна починала след дълго боледуване. Оттогава Бим започнал да идва сам — винаги на същото място, сякаш още я чакал.
Свещеникът бил дълбоко развълнуван. От този ден всяка сутрин му оставял одеяло и купичка с вода. А в проповедите си често говорил за вярност и любов, които дори едно куче може да носи в сърцето си.
Минали няколко месеца. Един ден Бим не се появил. Намерили го заспал завинаги под пейката — точно на мястото, където винаги е чакал стопанката си. Погребали го до Анна, под дървото зад църквата.
Оттогава на пейката има табелка:
„На това място седеше Бим — верен приятел и истински пример за любов. Нека душата му е намерила покой до тази, която чакаше до последния си дъх.“
