Когато семейните услуги имат своята цена
С полусестра ми Анна не сме били близки, но тя ме помоли да снимам сватбата ѝ… безплатно. С надеждата, че това може да ни сближи, се съгласих.
Пристигнах рано, снимах без почивка и дори не очаквах благодарност. Но когато ми каза, че няма място за мен на масата, защото „работя и не съм гост“, чашата преля.
Тогава дадох на неблагодарната си и невъзпитана сестра урок, който никога няма да забрави… Продължението в коментарите…
Бях на три, когато баща ми си тръгна. Помня смътно – куфарът до вратата, майка ми плачеше в кухнята. Година по-късно ми се обади да ми каже, че новата му съпруга Лорейн е бременна – ще имам полусестра на име Ава.
Ава беше като митична фигура в живота ми – не сме празнували нищо заедно, не сме се виждали. Баща ми я споменаваше само от време на време, когато идваше да ме посети.
Фотографията беше моето убежище. Докато другите деца харчеха по моловете, аз спестявах за първия си DSLR. Да улавям моменти ми даваше смисъл.
По-късно станах професионален фотограф. Не обичах да снимам сватби – прекалено много емоции и очаквания. Но когато го правех, го правех от сърце.
Един ден баща ми се обади: „Ава се жени следващия месец. Ще снимаш ли сватбата? Но нямаме бюджет… ще е семейна услуга.“
Колебах се, но приех – с едно условие: ще взема асистента си Джейк и ще бъдем третирани като част от семейството.
В деня на сватбата Ава дори не ме поздрави. Само ми подаде списък със снимките, които иска. С Джейк работихме шест часа без почивка и дори без чаша вода. Когато попитахме къде можем да седнем, ми казаха:
„Вие работите, не сте гости.“
Това ми беше достатъчно. Събрах техниката си и казах:
„Намерете си друг фотограф.“
На следващия ден изпратих само необработените снимки. Ава звънна бясна. Аз отговорих:
„Получихте това, за което платихте.“
Няколко дни по-късно баща ми дойде да се извини. Каза, че Ава е прекалила. Отговорих му спокойно:
„Понякога трябва да прекъснем определени семейни връзки, за да освободим място за хора, които наистина ни ценят.“
