Вече три години живея и работя в чужбина. Всеки спечелен лев пестя внимателно, за да мога да си купя жилище и да се подготвя за старините 👵 🏠.
Децата ми, вместо да ме подкрепят, непрекъснато ми искат спестяванията 💸.
📞 Наскоро дъщеря ми ми се обади и ми каза нещо толкова болезнено, че плаках с часове 😭.
👉 Прочетете останалото в коментарите 👇👇👇
Убедени са, че аз трябва да ги издържам, понеже баща им ги е свикнал да получават всичко.
Преди години бях омъжена за мъж с добри доходи. Благодарение на него никога не съм изпитвала финансови затруднения.
Той имаше малък бизнес с коли – купуваше ги, ремонтираше ги и ги продаваше. Аз се грижих за дома и децата ни.
Нашите деца никога не са знаели какво е да им липсва нещо. Получаваха всичко, което искат, често дори без да питат.
Съпругът ми им купи апартаменти, организира пищни сватби, почивки на море, купуваше им най-новите телефони. Постепенно свикнаха всичко да идва без усилия.
Израснаха в удобство и сега очакват същото от мен. Поне уважаваха баща си, докато беше жив.
Мен обаче ме третираха като прислужница – очакваха да готвя, да пера дрехите им, да чистя след тях… без да правят нищо.
След смъртта на Михайло, веднага започнаха да делят наследството. Без капка съжаление ме изгониха от къщата и я продадоха.
— Тази къща не е твоя, татко я купи! Защо ти е толкова голям дом? — ми казаха.
Изхарчиха парите за коли и свои удоволствия. Една приятелка, като видя в каква ситуация съм, ме приюти и ме посъветва да отида да работя в чужбина. И аз го направих.
Сега живея в Италия. Грижа се за възрастна дама и пестя всеки евроцент. Срещнах много украинки тук, някои от моя регион.
Работата е честна, животът е прост и бавно градя бъдещето си наново.
Не съм се връщала вкъщи, дори по празници. Защо да го правя? Нямам дом там.
Преди няколко дни синът ми се обади. Не успял да поддържа бизнеса на баща си и сега е в дългове.
Щом съм в чужбина, смята, че имам достатъчно пари, за да му помогна.
— Татко винаги ни помагаше, а ти – никога! Поне сега можеш да се реваншираш! — ми извика по телефона.
Отговорих спокойно:
— Не ви дължа нищо. Децата се грижат за родителите си, не обратното. Щом никога не ви е било грижа за мен, оттук нататък ще се грижа за себе си.
Оттогава не съм чула нищо от тях. Боли ме, че децата ми са станали толкова егоистични и неблагодарни.
Може би някой ден ще осъзнаят грешките си. Дотогава ще продължа да работя усилено, за да си осигуря старините. Не мога да разчитам на никой друг.
Кажете ми, не съм ли права?
