😱 „Мамо, това е моят брат!“ — каза малкият Аштън, гледайки жената, която излезе на терасата на вилата.
Пенелопа не разбра веднага какво се случва. Току-що беше приключила разговор с адвокатите и се канеше да изпие кафето си, когато чу гласа на сина си.
Обръщайки се, го видя — в спретната училищна униформа, с пригладена коса — до босо момче, мръсно, уплашено, с раздърпана тениска. Държаха се за ръце.
Продължението — в първия коментар под снимката 👇👇👇👇
— Кой е това? — прошепна объркано тя.
— Това е моят брат, мамо. Намерих го при портата. Каза, че е дошъл да те намери…
Пенелопа пребледня. Сърцето ѝ заби лудо. Приближи се. Момчето имаше познати черти — особено очите. Същите като на покойния ѝ съпруг Теодор.
Преди петнадесет години тя преживя тежко раждане. Оцеля едно дете — Аштън. За другото ѝ казаха, че не е оживяло. Полу-съзнателна, тя не провери нищо. Мъжът ѝ уреди всичко. Или… скри нещо?
— Как се казваш? — попита тя с треперещ глас.
— Алекс… — прошепна момчето.
По-късно се разбра, че съпругът ѝ е наредил детето да бъде отведено от родилното. Смятал, че няма да се справят с две деца, особено ако едното е „излишно“. Алекс бил изпратен в дом в друг щат. Там израснал — без семейство, без любов. Наскоро избягал, след като открил адреса в стари документи.
Пенелопа слушаше всичко това в кабинета си, стискайки студена чаша кафе. Лицето ѝ остана спокойно, но вътре всичко рухваше.
Тя не закрещя. Не припадна.
Просто стана, отиде в кухнята и каза на икономката:
— Подгответе баня. И стая за Алекс. Това е моят син.
Оттогава къщата стана по-тиха, но по-топла. Аштън споделяше играчките си. Алекс се учеше да вярва. А Пенелопа… най-накрая разбра, че нейният перфектен свят може да бъде истински — ако в него има истина.
