😞 „Всеки ден търсеше нещо в кофата ми за боклук. 😵💫 Но един ден той почука на вратата ми и ми подаде бележка, която промени целия ми живот.“ ✉️👇
— Пак това момче до контейнера! — промърмори Марта, надниквайки през прозореца. — Всеки ден е едно и също. Нима родителите му не виждат какво прави?
Долу, едно около десетгодишно момче методично ровеше в чувалите с боклук с пръчка, сякаш търсеше нещо наистина важно. Лицето му беше мръсно, ръкавите — навити, косата — разрошена. А погледът му — съсредоточен, почти възрастен.
Марта въздъхна и извъртя очи, но не можа да откъсне поглед — нещо я сви в гърдите. След час излезе сама с чувал и се приближи към него:
— Какво търсиш, малкият?
Момчето вдигна глава и изненадано примигна.
— Желязо. Понякога — нещо полезно.
— За какво ти е?
— За нас. Ние сме трима. Аз, мама и котката. Работата на мама е несигурна… аз помагам.
Не поиска нищо. Само я погледна в очите — честно, направо. Тя кимна и си тръгна.
Тази вечер, за пръв път от години, Марта сготви истинска супа, не от пакет — а както в младостта си, с душа. Сложи я в буркан, уви го в стара торба и го остави пред вратата.
На следващия ден — същото. Момчето само кимваше в знак на благодарност. Понякога ѝ оставяше малки листчета с рисунки на пейката. На една от тях бяха двамата — тя и той. Подпис: „Благодаря“.
✉️ Един ден той почука на вратата ѝ. В ръцете си държеше смачкан плик, който промени живота ми…
Продължение в първия коментар 👇
— Това е за вас… Мама каза да ви го дам. Каза: „Ако случайно…“
Марта отвори плика. Почеркът беше неравен, като че ли писан с усилие:
„Здравейте. Ако четете това писмо, значи вече ме няма. Синът ми се казва Лео. Той е на десет години. Добричък е, трудолюбив, и твърде сериозен за възрастта си.
Моля ви — не го оставяйте сам. Той няма никого другиго. Силен е, но все пак е дете. Извинете, че ви моля. Но нямам към кого друг да се обърна.“
Марта дочете и чак тогава осъзна, че плаче. Лео стоеше на прага, неподвижен, стискайки каишката на раницата си.
— Гладен ли си? — попита тя тихо.
Той кимна.
— Тогава влизай. Имам супа. И място…
Той не отговори. Но за първи път — леко се усмихна.
