Хората се смееха на плешивата глава на майка ми, която имаше рак: бях дете и много исках да ѝ помогна, затова направих нещо, което шокира всички 😢🫣
Когато майка ми започна да има сериозни здравословни проблеми, татко ме заведе в болницата. Той ми каза, че трябва да се сбогувам с нея — защото може би майка скоро ще ни напусне… и за много дълго време.
Тогава бях още дете и не разбирах точно къде ще отиде. Едва след години научих истината — майка ми се бореше с най-опасния вид рак.
Когато я изписаха от болницата и се върна у дома, забелязах, че вече няма коса. Тя беше напълно плешива. Беше странно и малко страшно да я видя така.
Един ден не можах да се сдържа и попитах:
—Мамо, къде е косата ти?
Тя се усмихна, погали ме по главата и отговори:
—Подстригах я, сине. Просто ми беше много топло. Харесва ли ти новата ми прическа?
—Да —отговорих след пауза—, но сега приличаш на татко.
Тогава не разбирах, че косата ѝ е паднала заради „химиотерапията“ — лечението, което временно ѝ спаси живота.
Но имаше и друга странност. Когато майка отново започна да ме води на училище, забелязвах как хората на улицата, в автобуса и дори моите съученици, я гледаха странно. Някои се обръщаха, други шепнеха, а някои дори я снимаха с телефона си.
Не разбирах защо. Вероятно просто не им харесваше прическата ѝ.
Един ден вървяхме по улицата и видях три момичета, които спряха и се втренчиха в майка ми, шепнейки помежду си.
—Мамо —попитах—, защо те гледат така странно?
Майка се спря, погледна ме и за първи път ми разказа цялата истина. За болестта. За болката. За страха, че няма да види как израствам. За това къде всъщност е отишла косата ѝ.
В този момент светът ми се обърна. Разбрах, че трябва да направя поне нещо, за да подкрепя майка си. И това, което направих, за да ѝ помогна, я учуди много 😢😱 Продължението на тъжната ми история споделих в първия коментар 👇👇
В продължение на няколко месеца пусках косата си да расте. Съучениците ми се смяха, подиграваха ми се, че съм момиче, но не им обръщах внимание. Когато косата ми порасна достатъчно, взех машинката, застанах пред огледалото и обръснах главата си напълно.
После събрах цялата си коса в малка целофанова торбичка и я занесох на майка.
—Ето, мамо —казах—, това е моята коса. Сложи я на главата си.
Майка погледна торбичката, първо се засмя, после заплака — от щастие. Прегърна ме толкова силно, че никога няма да забравя тази прегръдка.
—Ти си най-добрият —шепна тя.
След година майка вече я нямаше. Болестта в крайна сметка беше по-силна. Но все още с усмивка си спомням деня, в който ѝ подарих косата си.
