Разхождахме се с дъщеря ми из мола, когато тя изведнъж ме хвана за ръката и ме дръпна към тоалетната. Щом се заключихме в кабинката, тя посочи нещо и прошепна: „Мамо, ти видя ли това?“ 😨😱
В онзи ден решихме да прекараме малко време заедно и отидохме в търговския център. Трябваше да ѝ купим няколко рокли — предстоеше празник и тя мечтаеше за „най-красивата“ рокля.
Обикаляхме магазините, смеехме се, пробвахме всичко — леки летни роклички, бляскави поли, модели с панделки. Тя се въртеше пред огледалото и с възторг питаше:
— Мамо, тази хубава ли ми е?
Усмихвах се и си мислех колко бързо расте. Всичко беше спокойно и обикновено, докато внезапно не застина насред магазина. Очите ѝ станаха сериозни, устните ѝ потрепнаха, и тихо, но твърдо каза:
— Мамо, трябва веднага да отидем до тоалетната. Сега.
Помислих, че просто ѝ се ходи по нужда, и се пошегувах:
— Толкова внезапно? Добре, хайде.
Тръгнахме към тоалетните, но забелязах, че тя непрекъснато се обръща назад. Стискаше ръката ми все по-силно, сякаш се страхуваше да не я пусна. Когато влязохме, тя бързо ме дръпна в една от кабинките и без да каже нищо, заключи вратата отвътре. Лицето ѝ пребледня, очите ѝ бяха пълни с тревога.
— Мамо, — прошепна тя, — и ти ли го видя?
— Какво, мила? — не разбрах веднага.
Тя сложи пръст на устните си:
— Тихо. Не мърдай. Погледни там.
Посочи към процепа под вратата. Наведох се и се вгледах. В следващия миг ме побиха тръпки, защото там видях… 😱😱
Под вратата се виждаха черни мъжки обувки. Големи, мръсни, развързани — и очевидно не принадлежаха на чистач.
Мъжки обувки. В женската тоалетна.
Стиснах ръката на дъщеря си и се опитах да дишам по-тихо. Сърцето ми биеше лудо, в главата ми прелетяха хиляди мисли — кой е това? Защо е тук? Стояхме неподвижно, уплашени да помръднем, когато изведнъж се чу лек, но отчетлив удар по вратата на кабинката.
Усетих как дъщеря ми се вкопчи още по-силно в ръката ми.
— Мамо… — прошепна тя. — Той е.
С треперещ глас се осмелих да попитам:
— Какво искате от нас? Ще се обадя в полицията!
Нямаше отговор. Само тежко дишане от другата страна на вратата. После — бавни, тежки стъпки, които постепенно се отдалечаваха, ехтейки по плочките.
Стояхме още дълго, без да се движим, докато тишината не стана непоносима. Дъщеря ми ме погледна уплашено:
— Мамо, кой беше това?
— Не знам, — казах, опитвайки се да звуча спокойно, въпреки че ръцете ми трепереха. — Но няма да излизаме, докато не дойде татко.
Обадих се на съпруга си и му обясних всичко шепнешком. Той тръгна веднага. Чакахме в мълчание. Отвън се чуваше как хора влизат, как се пуска вода, но всеки звук ни караше да подскачаме.
Когато най-накрая съпругът ми пристигна и ни повика, отключих вратата, все още държейки дъщеря си за ръка. Излязохме — и чак тогава забелязахме на пода до входа на тоалетната тъмна, мръсна следа — отпечатък от същите онези обувки.
