Един млад, неопитен войник нахрани змия, въпреки че другарите му го предупредиха да не го прави: няколко дни по-късно с него се случи нещо ужасно 😨😱
Войниците отдавна бяха свикнали с службата сред празното, безкрайно поле, където за километри около нямаше нито един жив човек. Само редки птици, заблудени животни и вятър нарушаваха тишината.
Службата беше спокойна и без инциденти, но именно това ги изтощаваше. Момчетата се отегчаваха, липсваха им домът, близките и поне някакви човешки лица. Никаква връзка, никакви новини, никакви развлечения — само палатки и вечното чакане, което им звънеше в ушите.
Всяка неделя им доставяха вода, храна и писма от вкъщи, но седмиците между тези дни минаваха мъчително бавно.
Всеки търсеше някакво занимание: някой полират обувките си до блясък, някой чете една и съща книга, а други просто седят до огъня и гледат в нищото.
Една ранна сутрин един от войниците — млад, напълно неопитен младеж, който наскоро е пристигнал в поделението — забеляза нещо странно край палатката си. На сухата земя, само на метър от ботушите му, се беше свила огромна черна змия.
Тя не шипеше, не нападаше, просто го гледаше. Момчето замръзна, но по някаква причина не се уплаши, напротив, почувства съжаление. Погледът на змията му се стори не зъл, а по-скоро гладен и уморен.
Той извади от джоба си парче хляб, останало от вечерята, и го протегна внимателно. Змията застана на място, после плавно се протегна напред, взе хляба и изчезна.
Когато другарите му разбраха за това, само поклатиха глава.
— Полудя ли? — каза старшият сержант. — Това е змия, опасна е. Не трябва да ги храните.
Но момчето просто се усмихна:
— Хайде, тя беше гладна. Просто помогнах.
Така всичко свърши, и след няколко дни той вече беше забравил за странната сутрин. Но след няколко дни с този войник се случи нещо ужасно 😱😨 Продължението в първия коментар 👇👇
Дълбоко през нощта, когато лагерът потъна в тишина, от палатката се чу тих шум. Първоначално младият войник помисли, че е вятърът. Но когато звукът се приближи, той отвори очи и застина от ужас.
Около него, сякаш излезли от сенките, се промъкваха десетки змии. Всички бяха толкова черни, колкото първата. Те шипяха, движеха се синхронно и изглеждаше, че в студените им очи се проблясва познаване.
Той внимателно седна, опитвайки се да не прави резки движения, но змиите вече го обградиха от всички страни. Той разбра, че са дошли за храна, и започна трескаво да търси поне нещо — троха хляб, късче, какъвто и да е остатък от храна.
Но нищо не беше останало след вечерята. И в онзи момент, когато първата змия вдигна глава и езикът ѝ се плъзна във въздуха, момчето разбра какво ще се случи.
Шипенето се засили, змиите се придвижиха едновременно и започнаха да го нападат, да го хапят.
Сутринта, когато другарите му забелязаха, че младият войник не се е явил на строя, те отидоха да проверят палатката му. Тялото лежеше до входа, очите бяха отворени, а по кожата имаше десетки малки, почти подредени ухапвания.
В близост нямаше змии, само на земята се виждаха извити следи, водещи към гората.
Оттогава никой вече не храни дивите животни.
