„Исках просто синът ми да има нормален живот… но един ден ми каза нещо, което сякаш ми изтръгна сърцето…”
Казвам се Маргарита и съм на 62 години. Майка съм — и както знаете, това не е временна роля. Това е за цял живот. Особено когато единственият ти, любим син — Алекс — най-сетне се ожени, и ти очакваш с трепет да видиш как ще подреди живота си.
Ще бъда откровена: когато доведе Жюли у дома, останах… объркана. Момичето беше добро, мило, но — не беше домакиня. Не такава жена си представях до сина си.
Алекс работеше неуморно, и когато най-сетне имаше отпуск, си помислих: ето шанс да го поглезя малко. Жюли, между другото, продължаваше да ходи на работа, а аз… аз започнах често да им ходя на гости — понякога носех плодове, друг път готвех вечеря. Понякога отивах без предупреждение. Все пак съм майка. Имам ключ. Защо не?
Всеки път виждах едно и също: почти празен хладилник, на рафтовете — само бързи юфки, в мивката — чаши от предишния ден. Къде е уютът? Къде е редът? Аз се опитвах да поправя нещата: да почистя, да сготвя, да подредя. Не защото съм досадна. А защото обичам. Защото знам как трябва да бъде.
Забелязвах, разбира се, че Жюли се напряга. Но мълчах. Мислех си — ще свикне. Все пак е жена. А домът е огледало на жената.
Но един ден… Алекс сам дойде при мен и ме помоли да седна. Говореше спокойно, но думите му пронизаха сърцето ми по-силно от всеки вик. Помоли ме да направя нещо, което никога не съм очаквала да чуя от собствения си син…
👇👇Продължението е в коментарите
…Помоли ме да върна ключа от апартамента им.
Онемях. В началото помислих, че не съм чула добре.
— Мамо, — каза тихо той — моля те, върни ключа. На мен и на Жюли ни е трудно, когато идваш без предупреждение. Не ни остава време да сме просто двамата. Знам, че искаш най-доброто, но… това е прекалено.
Прекалено? Аз?
Стиснах устни, извадих връзката с ключове от чантата и я поставих на масата. Даже не я поставих — хвърлих я. Станах и излязох. Без сълзи, без сцена. Но вътре в мен всичко трепереше.
Вървях към дома си, а в главата ми кънтеше: „Значи преча. Значи вече съм излишна. Значи мнението ми вече не значи нищо…“
Сякаш някой ми откъсна част от сърцето. Нима съм отгледала сина си, за да ме моли след време да стоя надалеч?
Дните минаваха тежко. Телефонът мълчеше. Не писах. И той също. Не исках да си призная, но ми липсваше — той, гласът му, дори Жюли — колкото и странно да звучи.
След четири дни той дойде.
Без обаждане. Просто почука. В ръцете му — моите ключове.
— Мамо, прости ни. Може би не го казахме правилно. Но имахме нужда от пространство. Обичаме те, наистина. Просто… искаме сами да изградим нашия дом. Сами, с нашите грешки.
Докато говореше, разбрах, че… да, прав е. Пораснал е. Вече има свой живот. А моята любов трябва да се научи да стои на разстояние. Защото когато любовта задушава, тя престава да бъде любов.
Взех ключовете, усмихнах се през сълзи и прошепнах:
— Просто исках всичко да е добре за теб, Алекс. Просто не разбрах веднага, че „добре“ вече го определяш ти.
