Чух странни звуци от стаята на моя 16-годишен син и си помислих, че прави нещо срамно: но когато отворих вратата, бях ужасена 😱😱
Вечерта влязох в банята, за да взема душ. Водата шумеше, парата изпълваше цялото помещение и вече се бях отпуснала, когато изведнъж осъзнах, че съм забравила кърпата.
— Колко съм неразбрана — промърморих и без да спра водата, излязох от душа, обвита само в халата.
Къщата беше тиха, само от другата страна на стената, от стаята на моя 16-годишен син, се чуваха странни звуци.
Първоначално не обърнах внимание — помислих, че отново гледа филм, както обикновено, на пълна сила. Но колкото повече слушах, толкова повече се тревожех. Това не бяха звуци от филм. Чуваха се притихнали хлипове, тихи удари, сякаш някой изпуснал нещо, и тих глас:
— Моля… не…
Замръзнах. Сърцето ми биеше силно.
„Какво се случва?“ — премина през ума ми. Приближих се, притиснах ухото си към вратата — и усетих студ, идващ от стаята.
— Сине? Всичко наред ли е? — попитах тихо, но отговор нямаше.
Вместо това се чу кратък шум, след това звукът на стол, преместен рязко настрани. Помислих, че тийнейджърът ми прави нещо срамно.
Не издържах и бутнах вратата. И това, което видях вътре, ме ужасило 😲😱 Продължение в първия коментар 👇👇
Стаята беше полумрачна. Само настолната лампа осветяваше ъгъла, където синът ми седеше на пода, блед, с треперещи ръце.
Преди него — неговият съученик. Момчето лежеше настрани, с затворени очи, лицето му беше сиво. На пода — обърната чаша и опаковка с някакви хапчета.
— Мамо… не знаех какво да правя — въздъхна синът ми, едва сдържайки сълзите си. — Той дойде при мен, каза, че му е зле… след това просто падна. Исках да се обадя, но телефонът изхлъзна от ръцете ми…
Побързах към момчето, проверих пулса му — слаб, но беше.
Докато се обаждах на спешната помощ, ръцете ми трепереха, мислите ми се объркваха. Когато лекарите взеха приятеля на сина ми, едва тогава осъзнах, че той през цялото време е седял, държейки в ръцете си старото ми одеяло — това, което му бях дала, когато беше болен.
Прегърнах го.
— Всичко е наред, постъпи правилно — казах, усещайки как раменете му треперят.
Но когато останахме сами, синът ми прошепна:
— Мамо… много се страхувах, че няма да успея да го спася.
