🧐Когато лекарката от Спешна помощ пристигна на адреса, тя видя пациента да стиска силно в треперещите си ръце някакъв странен лист…
😮 Марина работеше като спешен лекар вече над 20 години и смяташе, че е видяла всичко. Нощни дежурства, мръсни стълбища, паникьосани хора — това беше ежедневието ѝ. Но този случай… беше различен. Адресът ѝ се стори смътно познат, но в бързината и тъмнината не обърна внимание.
Вратата ѝ отвори съсед.
— В стаята е. Каза, че го боли сърцето.
Марина влезе. На ръба на леглото седеше около шестдесетгодишен мъж, блед, с разрошена коса. В ръцете си стискаше намачкан лист. Ръцете му трепереха. Държеше го така, сякаш се страхува да го пусне…
👉 Продължението е в първия коментар 👇
— Казвам се Марина. А вие? — попита тя, докато сядаше до него и вадеше апарата за кръвно.
Той вдигна поглед. И времето спря.
— Луис, — прошепна тихо.
Марина побледня. Възможно ли беше? Бяха минали петнадесет години. Почти не се беше променил. Малко повече бръчки, малко по-изморен, но погледът — същият. Онзи изгубен поглед от последния ден…
— Боли ви сърцето?
Той кимна, без да пуска листа. Марина го погледна.
— Това диагноза ли е?
Той поклати глава и ѝ го подаде мълчаливо. Тя го разгъна. Беше писмо… написано с нейния почерк.
„Луис, ако някога намериш това писмо — значи все още мисля за теб. Опитах се да живея без теб, но нещо в мен така и не те пусна. Прости ми. Ако съдбата ни даде втори шанс — няма да го изпусна.“
Тя си спомни ясно. Беше го написала същата нощ, когато той си тръгна. Но никога не го беше изпратила. Беше го сложила в книга. Изглежда той го беше намерил чак сега.
Луис мълчеше.
— Защо извикахте Спешна помощ? — попита тихо тя.
— Понякога, когато те боли сърцето… не е заради болест.
Марина се усмихна през сълзи.
— Значи… все пак съм пристигнала на правилния адрес.
