Съпругата ми се отърва от нашите котки без да ми каже: седмици ги търсих, докато случайно не разбрах истината.
😢 Един ден, когато се прибрах у дома, открих, че трите ми любими котки ги няма.
— Омръзна ми този косъм навсякъде. Забрави ги — каза спокойно съпругата ми.
Бях в шок. Тези пухкави създания бяха с мен много преди брака. Те не бяха просто домашни любимци — те бяха моето семейство.
Обиколих всички приюти в района, лепих обяви, раздавах листовки. Седмици наред се опитвах да открия къде са, но без резултат. Съпругата ми категорично отказваше да ми каже къде са.
Само една случка промени всичко — мой приятел ми се обади и каза, че може би е видял моите котки. Тогава разбрах къде се намират. И сърцето ми се сви от болка и гняв.
Ще споделя своята история. Напишете ми как бихте постъпили на мое място. 👇👇
Когато влязох в къщата, цареше напрегната тишина. Нямаше обичайното мяукане, нито лекото тропане на лапички по пода.
— Къде са нашите котки? — попитах, без дори да си събуя обувките.
Съпругата ми гледаше телефона си с безразличие:
— Дадох ги. Омръзна ми да чистя козина постоянно.
Изгубих дъх. Тези животни бяха с мен години наред, а сега просто ги нямаше.
— Как така си ги дала?! — гласът ми трепереше.
— Сега е чисто, тихо и подредено — отвърна спокойно. — Вече не си зависим от тях.
Това беше предателство. Когато я помолих да ми каже точно къде са, чух само:
— В добри ръце. Забрави ги.
Как се забравят тези, които обичаш? Продължих да ги търся — ден след ден, седмица след седмица. Никакви следи. Тя мълчеше, сякаш нищо не се е случило.
Докато един ден не получих съобщение от приятел, който работи в приют:
— Доведоха три котки, много приличащи на твоите. Преди няколко дни.
Сърцето ми започна да бие лудо. Веднага се обадих:
— Все още ли са при вас?
— За съжаление, вече са осиновени — ми отговориха.
Помолих да разбера кои са ги взели. Отговорът беше отрицателен: конфиденциална информация. Но ми обещаха, че котките са добре.
Прибрах се съсипан. Съпругата ме посрещна с лека усмивка:
— Още ли си тъжен? — каза с нотка на превъзходство.
Още същата вечер си събрах багажа и си тръгнах. След седмица подадох молба за развод.
Няколко месеца по-късно, разглеждайки сайта на приюта, попаднах на раздел „Щастливи осиновявания“. Прелиствах снимките, когато внезапно спрях. Това бяха те.
Моите трима пухкави приятели. Живи, обгрижени, обичани. Всеки вече си имаше дом, хора, щастие. Гледах техните снимки със сълзи в очите.
Те са добре.
А изглежда… и аз съм.
