— Мамо, можеш ли да ни помогнеш финансово с някои въпроси, свързани с жилището? — тихо молеше Елина, — иначе може да се наложи да се преместим при теб.
Усещах как нещо се свива в мен — това беше капката, която преля чашата. 😞
Не отговорих веднага. Мълчах дълго, много години.
Слушах, търпях, помагах. Защото съм майка. Защото съм баба. Защото „ако не аз, кой тогава?“. Изглеждаше, че ако ги поддържам, ако не ги оставя да паднат, всичко ще се нареди, ще намерят стабилност и ще се научат да бъдат независими.
Но с времето разбрах: не бях просто опора — станах някой, на когото разчитат прекалено много. Без мен не се движат напред, не учат, не растат. Свикнали са да разчитат на мен. А аз… отдавна спрях да живея своя живот.
Тогава дойде онзи разговор. Нова молба. Не просто молба, а настойчивост. Усещах как пръстите ми се стискат, сърцето ми тежи.
Това беше капката, която преля чашата. Продължение в коментарите ⤵️⤵️⤵️
— Елина, — казах спокойно — не мога да ти изпратя пари. И няма да дойдете да живеете при мен. Нямам нито средства, нито желание да бъда постоянна опора за вас, към която се обръщате всеки път, когато имате трудности.
Пауза. После крясъци. Упреци. Сълзи.
Изключих телефона.
После… заминах за морето. В малко испанско градче, за което мечтаех отдавна. Купих билет, резервирах хотел. Без планове, без очаквания. Само аз, шумът на вълните и кафе на терасата при залеза.
След седмица получих писмо от внука си. Не от Елина — от него. Писаше, че му липсвам. Че помни как правихме бисквити и как го учех да рисува. Че е помолил майка си да не ми крещи повече.
Това писмо го разпечатах и го нося в портфейла си и до днес.
Не се отказах от семейството си. Просто избрах себе си.
Защото да бъдеш майка не означава да се жертваш напълно. Да бъдеш баба не означава да си банкомат денонощно.
Сега живея по-спокойно и тихо — най-накрая за себе си. И знаете ли… аз съм щастлива.
