Майка на съпруга ми всяка година, тайно от него, ми подаряваше по една порцеланова кукла: първоначално мислех, че са безобидни подаръци, но един ден съпругът ми случайно намери тези кукли и нареди да ги изгоря

Майка на съпруга ми всяка година, тайно от него, ми подаряваше по една порцеланова кукла: първоначално мислех, че са безобидни подаръци, но един ден съпругът ми случайно намери тези кукли и нареди да ги изгоря 😱😱

Майка на съпруга ми всяка година, тайно от него, ми подаряваше по една порцеланова кукла.

Първоначално мислех, че са невинни подаръци. Те бяха същите като тези, които майка ми ми подаряваше в детството, и затова дори ми доставяха малко удоволствие.

Не разбирах защо възрастна жена би имала нужда от кукли, но ги приемах, за да не нараня свекървата си, и ги криех в кутия на тавана.

Вторият път ситуацията се повтори: същата порцеланова кукла, подобно лице, и отново молба да не казвам на съпруга си.

— Спомняш ли си, — каза строго свекървата — синът ми не трябва да знае за тези кукли.

— Да, разбира се, — отвърнах аз. — Всички са в чекмеджето ми, той нищо не знае.

Не придавах значение на това. Мислех, че може би се страхува от подигравки на сина — че ще нарече тези подаръци глупави и безполезни. Така минаха десет години. Десет еднакви годишнини, десет еднакви кукли.

Но един ден съпругът ми случайно намери кутията с куклите. Лицето му се промени. Побледня, сякаш виждаше не куклите, а нещо страшно.

— Какво е това? — попита рязко той.

— Подаръците на майка ти… за нашите годишнини, — смутено отвърнах аз. — Какво има?

— Незабавно ги изгори! — извика той, отдръпвайки се ужасен.

Не разбирах защо. Но когато ми разказа истината, усетих студ. 😱😢

Оказа се, че преди много години майка му е загубила дете, за което никой не е знаел.

В тяхното семейство съществувало вярване: всяка подарена кукла замества нероденото дете. Жената, която приеме такива кукли, рискува сама да не може да има деца.

— Сега разбираш ли? — погледна ме съпругът ми с болка. — Тя прехвърляше съдбата си върху теб.

Първоначално не повярвах. Мислех, че това е просто страшна суеверие. Но през всички десет години на брака не можехме да имаме дете…

Изгорихме куклите. Всички десет. Техните порцеланови лица се напукаха и се разтопиха в огъня, а в сърцето ми се бореха страхът и облекчението.

И най-невероятното се случи след няколко месеца. Аз забременях.

Никога няма да посмея да разкажа това на свекървата си. Но и до днес понякога ми се струва, че в нощната тишина чувам лекото пукане на порцелана…