😲В парка едно малко момче тайно написа само една дума на дланта си, докато гледачката му беше погълната от телефона си. После тръгна уверено към гадателката, седнала на пейката.
😵💫На ръката му, с червен цвят, пишеше само една дума…
Гадателката – жена на около четиридесет – застина на място. Леден полаз премина по гърба ѝ, сякаш някой я беше залял със студена вода. Очите ѝ се разшириха, устните ѝ потрепериха.
Момчето я гледаше мълчаливо, със сериозно любопитство.
– „Откъде… откъде знаеш това?“ – прошепна жената, навеждайки се към него.
Продължението – в първия коментар 👇
Тя прокара върховете на пръстите си над думата, сякаш се страхуваше да я докосне – да не би да изчезне.
– „Приличаш ми на мама,“ каза момчето тихо. „Имаш същото петно на бузата.“
Жената бързо се огледа. На няколко метра гледачката все още стоеше на опашката за сладолед, съсредоточена в телефона си.
– „Как се казваш, скъпи?“ – попита тя плахо.
– „Лео. Но мама винаги ме наричаше Леон.“
Жената притисна ръка към устата си, за да скрие вълнението. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– „А баща ти?“ – прошепна тя, едва дишайки.
– „Нямам истински татко. Само Томас, доведения ми баща. Не го харесвам. Вика често и не иска да ми каже къде е мама. Ти си гадателка… можеш ли да ми кажеш?“
Жената клекна, за да го погледне в очите. Взираше се в лицето му, сякаш искаше да го запамети.
– „Аз не съм истинска гадателка, Леон… аз съм–“
– „Лео! Какво правиш?!“ – строгият глас на гледачката го накара да подскочи.
Жената инстинктивно придърпа шалa над лицето си.
Гледачката се приближи ядосана.
– „Казах ти да не говориш с непознати! Веднага идвай!“ – хвана го за ръката и го дръпна.
– „Но тя знае нещо за мама!“ – извика момчето, опитвайки се да се измъкне.
– „Стига глупости!“ – сряза го тя. – „Помниш какво стана последния път, когато заговори за майка си!“
Гадателката пристъпи напред.
– „Моля ви, почакайте,“ каза тя спокойно. – „Той просто ми зададе въпрос. Нормално е детето да търси отговори.“
Гледачката я изгледа подозрително – и изведнъж пребледня. Ръката ѝ трепереше, докато изваждаше телефона си.
– „Томас… имаме проблем. Мисля, че е тя. Да, сигурна съм. Тук е, до цирковата шатра.“
Жената разбра всичко. Хвана Леон за ръката.
– „Хайде, мило. Трябва да бягаме!“
Изчезнаха между шатрите и сергиите, преди гледачката да реагира.
Тичаха през тълпата, жената държеше ръката му здраво. Лео, макар и объркан, усещаше, че може да ѝ вярва.
– „Коя си ти?“ – попита задъхано.
– „Аз съм Джулия, Леон. Твоята майка.“
Лео спря на място.
– „Майка ми? Но… Томас каза, че си си тръгнала.“
Джулия коленичи, очите ѝ бяха пълни със сълзи – от болка, но и от любов.
– „Никога не бих те оставила. Той ме принуди. Заплаши, че ще ти навреди, ако не изчезна.“
– „Но защо никой не ти повярва?“
– „Бях в съда. Но той показа фалшиви документи. Каза, че съм психично нестабилна. Никой не ме чу.“
Лео мълчеше. Очите му се опитваха да разберат всичко.
– „Чух, че ще дойдете. Маскирах се, само за да те видя. Не вярвах, че ще можем да говорим…“
– „Джулия!“ – извика мъжки глас наблизо. Висок мъж с къдрава коса се приближаваше с още двама.
– „Това е Алекс, моят партньор. Помага ни. Бързо!“
Побягнаха към ван близо до изхода.
– „Гледачката се обади на Томас,“ каза Джулия, влизайки. – „Ще дойде всеки момент.“
– „Имаме всички документи,“ каза Алекс, адвокат. – „Медицински експертизи, свидетелства, записи със заплахите му. Отиваме право в полицията.“
Лео се притисна до майка си. Все още объркан, но спокоен. За първи път отдавна се чувстваше в безопасност.
– „Значи никога не си ме изоставяла?“ – прошепна.
Джулия го прегърна силно, целуна челото му.
– „Никога, сърчице. Помниш ли книгата за слона, който търсеше детето си?“
Лео кимна. – „Да… онзи, който прекоси джунглата, за да го намери.“
– „Точно така търсих и аз теб. И сега най-накрая те намерих.“
Ванът потегли. Лео бе отново с майка си. Вече не беше изгубен.
На дланта му блестеше една-единствена дума: „МАМА“ – и вселената беше отговорила.
