Всяка нощ чувствах, че някой е в дома ми, затова поставих камера в стаята си. На сутринта, когато прегледах записа, бях ужасена 😱😲
Всяка нощ чувствах едно и също: някой беше в дома ми.
Това усещане не се появи веднага. Първо имаше звуци: тихи, почти незабележими. Скърцане на пода, сякаш някой стъпва внимателно. Глух удар — сякаш някой докосва мебел. Понякога едва доловим шум, сякаш някой отваря гардероба или рови в вещите ми. Лежах в тъмното, неподвижна, страхувайки се дори да поема дъх.
Чувствах, че някой непознат се разхожда из апартамента. Не рязко, не нахално — напротив, прекалено внимателно. Като че ли този „някой“ познаваше дома ми и не искаше да бъде забелязан. Най-често чувах стъпки през нощта, между два и четири часа, когато тялото ми се чувстваше тежко, а умът ми като да плуваше.
Сутрин ме очакваха странни неща. Предметите не бяха там, където ги оставих: телефонът на леглото, макар че вечерта беше на масата; дрехите — захвърлени на стола; на пода лежаха предмети, които определено не бяха там преди. Понякога стаята беше истински разхвърляна, сякаш някой ровеше в гардеробите. Прехвърлях това на умора, забрава и се убеждавах, че просто не помня къде съм сложила нещата.
Няколко пъти през нощта се събуждах с усещането, че някой ме наблюдава. Но не отварях очи — казвах си, че е сън, игра на въображението. Докато страхът не стана твърде реален.
Една сутрин се събудих трепереща и разбрах: така повече не може. Поставих камера в стаята си. Насочих я към леглото и я оставих включена през цялата нощ. Бях сигурна, че ако наистина има някой друг в дома, камерата ще го покаже.
Сутринта седнах да прегледам записа. И бях ужасена от това, което видях на екрана 😲😱 Очаквах всичко, но не и това. Продължението в първия коментар 👇👇
Първо — нищо. Спя, лежа неподвижна. Но после… видях как посред нощ бавно се изправям. Сядам на ръба на леглото. Ставам.
Камерата записваше всяко движение — спокойно, премерено. Разхождах се из стаята, отварях гардероба, изваждах вещи, хвърлях ги на леглото и на пода.
Взимах телефона, гледах го и го слагах на друго място. Докосвах стола мимоходом и той падаше. После се връщах на леглото и отново се лягах, сякаш нищо не се е случило.
Гледах екрана и не можех да дишам. В дома нямаше никого. Освен мен самата.
Не помнех нищо от това. Нито стъпките, нито движенията, нито безпорядъка. Всички нощи, целият страх, всички звуци — това бях аз. Моята сомнамбулия. Моето второ, нощно аз, за което не знаех.
И най-страшното не беше, че някой се разхождаше из дома ми. Най-страшното беше, че този „някой“ през цялото време бях аз самата, и сега ме очаква дълго лечение․
