Бизнесмен дойде на гроба на жена си — просто да сложи цветя и да си тръгне. Но вместо тишина… видя нещо странно: върху плочата лежеше дете, свито на кълбо 😳
— Прости ми, мамо… — прошепна момчето, държейки стара снимка до гърдите си.
Даниел намръщи вежди. Непознат на гроба на жена му?! Искаше да го изгони. Но малкият вдигна очи — и каза фраза, която го смути до дъното на душата… 😨
Беше влажно и студено, вечерта обгръщаше гробището с мъгла. Всичко там казваше: „Отивай си.“ Но Даниел дойде — както всяка февруари, през последните пет години.
Тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза движение. Някой беше до гроба.
Дете, на около шест години, лежеше направо върху надгробната плоча, завито в стара завивка. Спеше. На самия камък.
Даниел се приближи, стъпките му хрускаха върху чакъла. Вътре в него се надигаше гняв: как някой си позволява да се настани на това място?
— Ей, стани! — извика, но гласът му трепереше.
Момчето се стресна и отвори очи. Погледът му — объркан и уплашен.
— Прости ми, мамо… Не исках да заспя тук…
Даниел се стъписа. „Мамо“?! 😳 Рязко погледна надписа на плочата — името на жена му. Случайност? Или… подигравка?
— Откъде имаш тази снимка?! — почти извика, сочейки към нея.
Момчето се уплаши, но не я пусна. После тихо каза:
— Тя каза, че ти ще ме намериш… Обеща ми.
В очите на Даниел всичко замъгли. Тези думи го удряща по-силно от всякакви обвинения.
— Кой си ти?! — въздъхна той.
Момчето смъкна глава. Не отговори. Но в очите му имаше нещо, което разклати земята под краката на Даниел.
❓Какво означава това? Защо го нарича „мамо“?
Отговорът — в първия коментар под снимката 👇👇👇
Даниел стоеше като вкаменен. Всичко вътре в него се преобръщаше. Думите на момчето звучаха в главата му отново и отново:
„Тя каза, че ти ще ме намериш…“
Изведнъж забеляза — лицето на детето беше… познато. Чело, скули, дори формата на устните. Нямаше случайности.
— На колко години си? — попита, опитвайки се да остане спокоен.
— На шест… Скоро ще ставам седем, — отвърна момчето, без да вдига очи.
Даниел рязко седна на пейката до него. Започна да смята… Шест години. Точно когато Хелена си тръгна…
Можеше ли тя… да го е скрила? Да не е казала?..
Погледна снимката. Една от старите, които и той отдавна не беше виждал. Откъде я имаше?!
— Как се казваш?
— Тео. Но мама понякога ме наричаше Тем.
Даниел никога не беше избирал това име. Но то му звучеше познато. Изведнъж си спомни писмо, в което Хелена се шегуваше:
„Ако някога имаме момче, искам да го нарека Тем.“
Сърцето му се сви. Той вече знаеше отговора, но се страхуваше да го произнесе на глас.
— Къде си живял преди? Кой се е грижил за теб?
— Леля Софи… Тя беше от приюта. Но умря. Казала ми, ако ми се случи нещо — да ида на гробището. При мама.
Даниел не издържа повече. Протегна ръце и нежно прегърна момчето. Той първоначално се стегна, но после просто се прилепи — сякаш беше чакал този момент цял живот… 🫂
Пет години беше живял в празнота, без да знае, че някъде в същия град расте неговият син.
