През 1999 г. 27 ученици тръгнаха на дългоочаквано пътуване в деня на абитуриентския бал, но никой от тях не се върна у дома: след 22 години разследващите откриха изчезналия автобус, а вътре… 😱😱
Лятото на 1999 г., в малък град, двадесет и седем зрелостници от гимназията тръгнаха на дългоочаквано пътуване, за да отпразнуват завършването на училището.
Жълт училищен автобус, пълен с ученици, потегли рано сутринта. Това трябваше да е най-щастливият ден в живота им.
Но никой не се върна у дома този ден.
Автобусът с учениците и придружителите просто изчезна. Никакви следи, никакви свидетели, никакви обяснения. Многобройните търсения не доведоха до резултати.
Годините минаваха и тази история се превърна в градска легенда — разказваха я на учениците като приказка.
След двадесет и две години, през март 2021 г., самотен турист, който се загубил в резервата, случайно се натъкна на ръждясалата каросерия на автобуса, наполовина погълната от земята и корените на дърветата.
Вътре имаше прашни раници, мухлясали албуми, училищни ленти и останки. Разследващите бързо установиха: това е същият автобус, който изчезна през 1999 г.
Но находката не донесе отговори, а нови въпроси. Как автобусът се оказа в глуха гора, на десетки километри от пътя? Защо всички лични вещи бяха подредени, сякаш някой ги е оставил нарочно за бъдещи търсения?
След няколко дни експертите откриха в една от раниците малък бележник, намокрен от времето. Той принадлежеше на една от ученичките — Мери К. Когато специалистите го изследваха, най-накрая разбраха тайната къде и как точно е изчезнал автобусът и какво се е случило с учениците. 😨🫣 Продължение в първия коментар 👇👇
Вътре имаше ръкописни записи, направени на различни дни.
„Паднахме от моста. Шофьорът не успя да спре. Автобусът заседна между дърветата. Навън — тишина и гора. Никой не знае къде сме.“
„Двама момчета тръгнаха да търсят пътя. Изминаха два дни — не се върнаха. Делим водата. Почти няма храна.“
„През нощта чуваме вой. Един от учителите каза, че са вълци. Но са по-близо, отколкото изглежда.“
„Анна умря през нощта от изтощение. Не можем да я погребем — земята е замръзнала. Просто седим до нея. В автобуса е студено.“
„Никой не е наблизо. Викахме, но никой не ни чува. Изглежда гората заглушава звука. Много ни е страх.“
„Всички си тръгват един по един. Останахме петима. Вече не усещам времето. Пиша, за да знае някой, че сме били тук. Много съм гладна.“
Последният запис е от 27 юли 1999 г.
Мастилото беше размазано, сякаш авторката е писала при трептяща светлина на фенерче.
Текстът свършваше на полупредложение:
„Ако някой намери това — ние все още сме тук…“
