В самолета момче, което седеше зад мен, изведнъж сложи мръсния си крак направо върху подлакътника ми – и трябваше да му дам урок по учтивост 😲😢
Самолетът едва беше набрал височина. Седнах до прозореца, сложих слушалките и извадих книга. Всичко беше спокойно, докато нещо студено и неприятно не докосна подлакътника ми.
Бавно се обърнах – и останах без думи. На подлакътника ми лежеше мръсен крак в бял, но отдавна потъмнял чорап.
—Ей! — възмутих се. — Какво по дяволите е това?!
Момчето зад мен дори не се потруди да махне крака си. Без да вдига поглед от списанието, лениво отговори:
—Спокойно, малка. Просто е малко тясно.
—Тясно? Това не е причина да мушкаш краката си където ти падне! — казах рязко, усещайки как гневът ми кипи.
Накрая ме погледна, усмихна се с надменна усмивка и, без да махне крака си, каза:
—Ако не ти харесва – иди в бизнес класа. Там, казват, има повече място.
Няколко пътници обърнаха глава. Усещах как лицето ми пламва.
—Искаш ли да ти донеса възглавница? Или да ти направя педикюр?
Момчето изръмжа:
—Твърде си нервна. Спокойно, никого не безпокоя.
—Да, само чорапът ти – на подлакътника ми — промълвих. — Чудесно начало на полета.
Поех дълбоко въздух и реших да не вдигам скандал. Вместо това реших да му дам урок по учтивост, който никога няма да забрави 🤔🫣 Продължение в първия коментар 👇👇
Помолих стюардесата да ми донесе чай – горещ, черен, без захар.
След няколко минути чашата беше на подноса. Отново усетих как петата му едва докосва лактя ми.
Бавно се обърнах, усмихнах се и тихо казах:
—Знаеш ли, беше прав… трябва да се отпуснем.
И, сякаш случайно, обърнах чашата с горещ чай точно върху крака му.
—Ааа! Какво правиш!? — извика той, дръпвайки крака си назад.
—О, извинявай —казах с перфектно невинно изражение на лицето. — Тук просто е малко тясно… разбирате ме.
Пътниците сдържаха усмивките си. Дори стюардесата, минавайки покрай мен, ми направи дискретно намигване.
Момчето остана тихо през целия останал полет, държейки двата крака внимателно под седалката.
Урокът по учтивост беше научен.
