Моето куче напоследък постоянно се качваше на горните шкафове и ръмжеше силно: първоначално мислех, че е полудяло, докато не забелязах причината, заради която ръмжеше 😲😱
Моето куче никога не се е държало така. Рик е умен и спокоен куче, което през целия си живот ме е слушало и никога не е лаело без причина. Но през последните седмици нещо се промени: започна да лае през нощта, да се изправя на задните си крака до кухненските шкафове и, най-странното — да се качва на най-горните рафтове, където дори аз обикновено не стигам.
Първоначално мислех, че е заради възрастта или стреса; мислех, че може би съседите шумят или някъде се е появила котка. Но неговото упорство беше плашещо — той знаеше правилата: не се качва на мебелите. И все пак седеше решително, гледаше към тавана и ръмжеше тихо, сякаш предупреждаваше за нещо много важно.
— Какво виждаш там, приятелю? — питах, докато седях до него. Той обръщаше главата си, ушите му бяха изправени. Лаят му беше кратък и рязък. И всеки път, когато се опитвах да се приближа, той започваше да лае още по-силно.
Една вечер Рик започна да скимти настоятелно и лайът се засили. Бях уморен от това напрежение: не можеш да стоиш буден цяла нощ, слушайки звуци, които само той чува.
Взех фенерче, облякох якето и донесох старата сгъваема стълба от килера. Сърцето ми биеше странно — от раздразнение, от безпокойство или защото най-накрая исках да сложа край на това.
Рик се отдръпна небрежно, но умишлено, и се втренчи нагоре. Катерих се. Вентилаторната решетка виси леко настрани и мисля, че никога преди не съм я забелязвал. Помислих си: „Ето, най-накрая — може би има мишка там, може би чайник, някаква дреболия“. Махнах решетката — и в същия момент видях нещо страшно 😲😱 Продължение в първия коментар 👇👇
Зад нея, в тъмната тръба, лежеше човек. Свит на три, с лицето покрито с прах и очите пълни с паника, сякаш се беше скрил там векове.
Той веднага започна да се движи, задъха се, след което се опита да стане — не успя добре. В ръцете му имаше няколко дребни откраднати вещи: портфейл без пари, мобилен телефон, комплект ключове, които не бяха наши.
Извадих телефона си, треперейки, и набрах 102. Думите излизаха сами, гласът ми трепереше, но операторът разбра: „Във вентилацията на къщата ми се крие човек. Моля, побързайте!“
Докато говорех, Рик махаше с опашка и непрекъснато облизваше тръбата, сякаш потвърждавайки — да, това е той.
Полицията дойде бързо. Те внимателно извадиха човека, положиха го на одеяло и провериха дишането му. Той беше слаб, изтощен, с порязвания по ръцете, очите му се движеха нервно.
Един от полицаите му отне още едно скромно „съкровище“ — сребърно синджирче с медальон с инициали. Някой вероятно ще го търси.
След това започна разследване. Оказа се, че този човек не е първият, който използва вентилационните шахти на дома ви.
Съседите, разпитани от полицията, внезапно си спомниха за странни изчезвания: една двойка забеляза, че някои малки бижута са изчезнали; на някого липсваше банкова карта; на някого — няколко пръстена.
Нямаше видими следи от взлом. Той, хитър и гъвкав, се промъквал през тесните, тъмни коридори между етажите. Вечер избирал най-малките, незабележими неща — тези, които лесно се крият и бързо се отнасят.
