По време на бременността конят ми притискаше огромното си ухо към корема ми и тихо ръмжеше: но един ден ме удари силно с муцуната по корема и после разбрах нещо ужасно 😱😨
Имахме собствена ферма, където аз и съпругът ми отглеждахме зеленчуци и плодове и се грижехме за крави, кокошки, прасета и овце.
Но истинското ни съкровище беше нашият кон – умен, благороден и верен. Той стана не само помощник в стопанството, но и истински приятел, като член на семейството.
Когато разбрах, че съм бременна и че ще имаме син, светът около мен се промени. Започнах да забелязвам, че конят се държи по особен начин.
Той се приближаваше до мен, притискаше огромното си ухо към корема ми, сякаш слушаше. Понякога тихо ръмжеше, сякаш се радваше, и ме докосваше нежно с муцуната си.
Изглеждаше, че знае повече за бебето, отколкото аз сама. През всички седем месеца на бременността беше до мен, пазеше ме, наблюдаваше всяка моя стъпка и не се отдалечаваше нито за миг.
Но един ден всичко се промени. Конят внезапно стана неспокоен и агресивен. Удари ме с муцуната по корема, не силно, но неприятно. Отдръпнах се и извиках:
—Ай! Какво правиш?
Но той не спря. Муцуната и зъбите му отново и отново се приближаваха до корема ми, сякаш се опитваше да ми каже нещо. И накрая ме ухапа – внимателно, но така, че ми спря дъхът от страх.
Изплаших се до треперене. Първата мисъл беше ужасна: „Нещо се е случило с детето… Конят го е наранил.“
Съпругът ми и аз панически тръгнахме към болницата. Лекарите веднага започнаха преглед. И това, което откриха, шокира всички 😨😱
Оказа се, че синът ни развива тежка сърдечна аномалия. При предишните прегледи не беше забелязано и никой не подозираше, че ситуацията е критична.
Но точно сега, няколко седмици преди раждането, състоянието на бебето започна рязко да се влошава. Ако не бяхме потърсили помощ навреме, последствията щяха да бъдат трагични.
—Чудо е, че дойдохте точно днес —каза лекарят—. Детето трябва да се спаси незабавно.
Тогава си спомних за коня. Неговото странно поведение, отчаяните му опити да привлече вниманието ми… Той усещаше това, което дори лекарите не виждаха.
След дълги дни на тревога, прегледи и лечение успяхме да спасим живота на бебето. Върнах се у дома и първото нещо, което направих, беше да отида при него, при моя верен кон.
Той стоеше спокойно, с наведена глава, сякаш ме чакаше. Прегърнах го за врата и притиснах бузата си към топлата му козина:
—Благодаря ти, момиче мое. Спаси сина ми.
Конят тихо ръмжа и отново притисна ухото си към корема ми, но този път беше меко и нежно, сякаш знаеше, че най-лошото вече е минало.
