Аз спасих мръсно, бедно животно, мислейки, че е просто обикновено кученце, но у дома, след като го измих, ужасено осъзнах, че това не е куче, а…. 😱😱
Работя в завод за производство на химически вещества. Заводът се намира почти до края на гората — от вратата до реката са само десетина минути пеша. Често след смяна се прибирам по този път, покрай реката.
Тази вечер беше облачно и над водата се носеше лек мъгла. Вече се канех да завия към моста, когато точно на самия бряг забелязах нещо странно — бучка кал, сякаш смляна от пръст, трева и козина.
Първо си помислих, че е просто боклук, но изведнъж бучката потрепери. Подходих по-близо — и видях, че диша.
Беше малко същество, промокнало до костите. Косата му беше слепнала от кал, ушите увиснали, очите едва отворени.
— Бедно кученце… — прошепнах.
Вероятно някой го е изхвърлил, може би дори е опитал да го удави — реката е наблизо. Почувствах силно съжаление към това малко същество.
Внимателно го вдигнах — топло, треперещо телце. То тихо скимтеше и се прилепяше доверчиво към ръцете ми. Завих го в якето си и побързах към вкъщи.
По пътя това мръсно същество трепереше — от студ ли, от страх ли.
У дома първото, което направих, беше да напълня ваната с топла вода, за да измивам кученцето. Когато водата докосна козината му, калта започна да се стича надолу — и тогава осъзнах, че държа не кученце. 😱 Бях ужасен, когато разбрах какво всъщност е това… 😨😨 Продължението е в първия коментар 👇👇
Първо се радвах, че най-накрая ще видя какъв е цветът му — под сиво-кафявия слой се появи гъста, сива козина. Но колкото повече измивах калта, толкова по-силно в мен се засилваше странното чувство.
Козината беше твърде гъста, груба — не като при кучета. Ушите — остри и малко по-дълги, отколкото е нужно. А лапите… лапите бяха големи, с мощни нокти.
Спрях. Малкият вдигна очи към мен — кехлибарени, блестящи в полумрака на банята. И тихо из growлеше.
Сърцето ми пропадна някъде. Това не беше кученце.
Внимателно го увих в кърпа и се обадих на познат ветеринар, казах, че съм намерил „ранено куче близо до гората“. Той се съгласи да ни приеме веднага.
В клиниката, когато лекарят погледна животното, лицето му мигновено се промени. Замръзна, после тихо каза:
— Това не е куче… Това е вълче.
Бях объркан. Вълче. Истинско. То беше изтощено, отслабнало, но според лекаря ще оцелее — и най-вероятно неговата глутница е наблизо.
На следващата сутрин го върнах обратно, там, където го намерих. Поставих клетката на тревата и отворих вратата. Вълчето излезе, погледна ме още веднъж и побягна към гората.
