Връщах се вкъщи късно през нощта, когато изведнъж забелязах, че някакъв мъж в черно облекло ме следи. Изведнъж извадих чадъра си от чантата и го ударих по главата, но непознатият направи нещо неочаквано 😱😨
Вървях по празна улица късно вечер. Беше почти единадесет — уличните лампи блещукаха слабо, а стъпките ми ехтяха от стените на старите сгради.
Започнах да вървя по-бързо, стискайки чантата към гърдите си и постоянно оглеждайки се назад. Всеки път, когато обръщах глава, той беше там. На няколко крачки зад мен. Мъж в тъмно худи с качулка, спусната над главата.
Първоначално мислех, че е просто съвпадение — вървим в една посока. Но на всяко кръстовище той завиваше в същата посока като мен.
Опитах се да ускоря крачка — той също ускори. Спирих се пред витрина, правейки се, че разглеждам нещо — и той спря, малко по-назад.
Станах наистина уплашена. В главата ми се въртяха десетки мисли — къде да бягам, кого да потърся. Телефонът ми беше изтощен. По улицата нямаше никого.
Завих в тясна уличка, надявайки се, че той ще продължи напред. Но след няколко секунди чух тежки стъпки зад гърба си.
Той се приближаваше все по-близо. Пръстите ми трепереха, докато се държах за ремъка на чантата. В главата ми се въртеше една мисъл: „Ако се приближи — няма да му позволя да ме нарани.“
Рязко се обърнах. За миг нашите погледи се срещнаха — студени и предпазливи.
— Защо ме следвате? — изплъзна се от мен.
Непознатият не отговори.
И тогава, не издържайки, извадих сгъваем чадър от чантата си и се обърнах рязко. Без да му дам дума да каже, ударих с цялата си сила по главата му. Той се отдръпна, хващайки се за качулката. 😱😱 Но точно в този момент момчето направи нещо неочаквано. Продължението на тази страшна история е в първия коментар 👇👇
— Защо ме удряш?! — извика объркано той.
— Защо ме следваш?! Ще се обадя на полицията веднага! — извиках, опитвайки се да не трепери гласът ми.
— Не, изчакай… просто исках да се запознаем, — въздъхна той и понижи поглед.
— Тогава защо ме следиш? — не се сдържах. — Можеше просто да дойдеш и да кажеш.
— Аз… се стеснявах, — каза тихо, като дете, хванато в пакост.
Не казах нищо повече. Завъртях се и избягах, усещайки как кръвта ми бие в слепоочията. Дори не погледнах назад, за да видя дали ме следва.
Оттогава не съм го виждала, но понякога, когато се прибирам късно вечер, се хващам да мисля: наистина ли просто искаше да се запознаем… или всъщност се уплаши, че ще се обадя на полицията?
